Максим Райкович / Минчо Райков Крински/ /1801 - 1874/ роден през 1801 година в Дряново. Учи в килийното училище в Дряново, но това не го задоволява. Баща му е на друго мнение – иска малкият Минчо да усвои занаят или да се занимава с търговия и в никакъв случай да пръска пари за наука. Минчо тайно напуска родния дом и отива при монасите в Дряновския манастир. Бащата го намира там, скарва се с игумена и монасите и въпреки увещанията им връща сина си в Дряново. Този път Минчо избягва в Лясковец, където става чирак в терзийски дюкян. На 14-15 годишна възраст получава вест, че баща му се е споминал. Преживява тежко тази загуба и окончателно решава да постъпи в манастир. Отива в Преображенския, където продължава образованието си и се замонашва. Заедно с игумена Зотик повежда борба срещу гърцизма, става учител в Лясковец. Изследователите свързват името му с Велчовата завера от 1835 год. Политическите гонения след разгрома на заверата го принуждават да пребивава последователно в Сопотския манастир “Св. Спас” и в Плаковския край Лясковец. През 40-те години на XIX век намира убежище в Румъния – първоначално в Браила, а след това в Галац, където и до днес почиват тленните му останки. Отново насочва усилията си към символите на духовното ни Възраждане – училището и църквата . Общата му дейност с Г.С. Раковски, д-р Ив. Селимински и Д. Добрович очертават най- яркия период от родолюбивата дейност на отец Максим. През 1874 година притваря очи на чужда земя, като израз на особена почит и уважение българите в Галац го погребват в двора на местната църква “Св. Пантелеймон”. И днес всеки дряновец свързва името на отец Максим Райкович със страстния зов на българина да обича родината си и да не жали труд и пари за наука  Но където и да се намира този велик българин, никога не забравя родното Дряново. Ревностен покровител на светското образование, раздава съвети за разцвета на Дряновското училище, подаръци и църковна утвар, дарява на училището бащиния си имот. Тази грижа проявява и към църквата и училището в Галац, където е протекъл половината му живот.

 
Колю Фичето (истинско име: Никола Иванов Фичев), наричан Уста Колю Фичето (от арабското „устаз“ - майстор, професор) - български възрожденски строител, архитект и скулптор, роден е в Дряново през 1800 г. Останал сирак без баща на 3 години, едва 10-годишен той започва да учи занаят при тревненските майстори дюлгери. На 17-годишна възраст се учи при албанските майстори от Корча как се дяла камъкът, а след това усвоява строeжа на църкви, камбанарии и мостове от брациговските майстори. Още млад 23 годишен, той е вече калфа, а на 36 години е общопризнат от целия дюлгерски еснаф за майстор. Знаел е отлично турски език, говорил е добре гръцки и румънски език, но не е можел да чете и пише. Известен е с това, че когато построил мост по време на османското владичество, при изпробването му легнал под него, за да гарантира за сигурността на преминаващите с живота си. През 1865-1867 г. построява Беленския мост над река Янтра край Бяла и Покрития мост в Ловеч над река Осъм (1872-1874). Почива през 1881 г. във Велико Търново. Там се намира днес гробът му. 

Паметника на Колю Фичето край Бяла Русенско до моста.

Във Велико Търново се намира стената на славата на Колю Фичето.