През миналата година някъде около април-май за пръв път  чух, че в района на село Радилово (Пазарджишко) се строи нова Църква.На фона на случващото се в държавата и на фона на всички неразбори около и в Светия синод няколко ентусиасти от селото и от близкият град Пещера били решили да възстановят един стар параклис в местността над селото.
По времето на Втората българска държава параклиса бил на търговският  път за крепостта  Цепина ( до с. Дорково). Лично за себе си нямaм обяснение защо по този край на църквите казват „черкви”, но тази местност е известна с това си наименование от стотици години. Един слънчев ден си пиех кафето в крайпътното   заведение „Перлата”край с.Радилово и собствениците, с които бях приятел ,ми споменаха за  ново туристическо местенце. Понеже радиловската мера е много голяма, тя има обработваема земя от  с.Алеко Константиново до с.Бяга и с.Капитан Димитриево та чак до Пещера  в нея се включва и гора от дъб и бор. Та с тези момчета  се заговорихме от дума на дума за разходки и те ми обясниха,че като се тръгне  от края на селото в югозападна посока по пътя към гората за летовището „Св.Св.Константин и Елена” по един широк коларски път и се мине през орехова гора на бившите овчарници и през кариерата  за добив на чакъл, разработена през  „социализъма” се стига до местността над селото, която се казва „Камилище”. Името и идва от хълма,който е изрязан във вид на двете гърбици на камила – та от там и „Камилище”. 
Това лято един ден в жегата след  големи  уговорки  тръгнахме с дъщеря ми на разходка по тази дестинация.Вървяхме в посоката която момчетата ни бяха казали около 10км. и стигнахме на върха на платото над селото.  Поехме естествено в грешната посока.Върнахме се неудовлетворени поради това, че не видяхме нито една табела която да указва нещо.Питахме хората които видяхме, по пътя, но те така ни обясняваха, че кой знае, кой не знае къде  е и .....,,се върнахме без да стигнем крайната цел. След това някъде есента, въоръжен с огромен ентусиазъм, тръгнах сам да „покорявам”  „Никулска черква” само,че този път  в посока от Пещера, като се прибера през Радилово. И имаше защо.....                                                                                                                                                                                                                                        


Оказа се, че пътеките от към Пещерско са маркирани и обозначени учудващо добре. И този  път с леснота стигнах до параклиса. От там на обратно към Радилово гледките   бяха страхотни. Като на панорама се виждат Родопите до Пловдив и огромното Пазарджишко поле.                                                             След  Коледа, когато имаше доста почивни дни реших отново да се поразтъпча, като поема по познатата вече дестинация въпреки падналият сняг. Знаех си, че студа и снега не са ми пречили в туристическите ми разходки , но при предложението ми за този вид развлеченине към близки и познати никой не се нае да ми прави компания освен кучето. Горкият „Бари”. Както се казва нали не може да говори за да ми откаже да дойде с мен, но едва ли за това и тръгна. В началото снега беше около 10см.  и той, нали е малко куче с леснота се движеше върху  бялата пелена.


Така тичаше пред мен, наслаждавайки се на свободата си, че аз се задъхвах от бързане за да го стигна. Обаче, като навлязохме в гората и снежната покривка достигна около 30-40 см. гледам кучето  все в моите дири се движи. Аз потъвам в снега и правя „партина” след себе си, той „ хитреца” в моите стъпки  върви. Така докато качим баира на „Камилище”. И там .............кой да срещна в студа и снега? – Бай Стоил. Та гледа ме бай Стоил на среща и ми вика:  - И на теб няма кой да ти се вързва на акъла да ходиш по горите, а?    Аз му отговарям: - Ми няма!Добре,че „хайванчето” не може да говори, иначе и то ще си седи вкъщи  на топло, а не в  този студ и  сняг. А  бай Стоил ми отвръща: - А аз викам на жената да дойде с мен, ама тя неще!И нали си нямам куче,да знаеш по-самотно ми е от теб!Абе добре, че е гората и това движение, с куче,без куче минавам осемдесетте и се чувствам още енергичен. Разделихме се и всеки си хвана пътеките. Точно минах местността  „Калето” ,където снега ясно очертаваше крепостните и стени, иззидани от обли камъни и преспите станаха огромни.







Открои се една фронтална гледка пред мен  на „тепето”  наречено  Св.Петка в Пещера, (но за него по късно.....),която ме накара отново да се замисля: Наистина ли е толкова богата и красива България колкото изглежда?
 
 Дойде ми на ум онази поговорка: „За глухия- танцуващите са луди!” Тук по тези места се носи поверието, че климата на Родопите  от с.Варвара и с.Ветрен дол до Баташкото дефиле е лечебен.Много от санаториумите за белодробни заболявания са строени по яката на планината, като този в с.Баткун в землището на с.Паталеница. За това и заради търговския път до Беломорието са правени на височините още от римляните крепости наречени „Калета”.
Които освен отбранителни съоръжения са служели за приютяване на керваните през дългият им поход. И когато стигнах до „Никулска черква” вече не бях сам с Бари . Колеги от Пазарджик, които бяха тръгнали от „Добра вода” си бяха направили пикник  на барбекютата на поляната пред църквата.Мятаха се едни пържоли с едни пушеци и червено вино.





Пих една  студена изворна вода   за загрявка и поех  по обратния път.    Вече знаех пътя и не се водех от табелите, които някой с лека ръка бе унищожил . Наложи ми се с подръчен химикал да напиша посоката на една от тях,въпреки студа.

Така завърши следколедната ми разходка

За първи път попадам на твоя работа.Хареса ми!Поздрави!