ЕМО "Етър" е първият по рода си музей в България. Той е открит на 7.09.1964 г. Музеят е разположен ва 8 км. южно от гр. Габрово. Идеята за създаването на Етъра преднадлежи на Лазар Донков 

" В досегашните музейни експозиции не можеше да се постави зрителят в непосредствен контакт с отминалата действителност. Всичко това беше причината - пише Донков - да се роди у мен мисълта да се създаде действащ музей на открито.... за да може миналото да стане видимо, лесно за възприемане и разбиране, да може да се съхрани това огромно национално богатство." 

В музея са разположени 50 обекта - технически съоръжения на вода, къщи със занаятчийски работилници, обекти с обществено значение. Целта на музейната експозиция е да разкрие архитектурата, бита и стопанското минало на Габрово и Габровския край през Възраждането - втората половина на ХVІІІ в. и ХІХ в. 

Това е време, когато в града се развиват над 26 занаята, чиито изделия намират пазар в Букурещ, Виена, Марсилия, Анадола. През 1835 г. тук се открива Първото светско новобългарско училище. 

Благоприятните икономически и политически промени, настъпили в империята сред 30-те години на ХІХ в. допринасят за издигането на Габрово като значителен стопански, духовно-просветен и търговски център. 

Изграждането на музея се осъществява чрез три основни метода: реставрация на обекти, заварени на терена; пренасяне на оригинални съоръжения и пресъздаване на сгради по предварително направени заснемания (копия на оригинали). 

Ножарство – през Възраждането един от занаятите допринесъл за славата на Габрово като занаятчийски център е ножарството. В миналото в Габрово са произвеждани над 150 вида ножове. Наименованията им произлизат от формата: кулаклий /дръжката на ножа завършва с форма на уши/, сойки /напомнящи на птицата/ и др. Работилницата е пренесена от Новата махала,  била е собственост на майстор-ножар дядо Метьо. 

Представлява ковачница, където е разположено огнището, зад него се намира духалото /мях/ от цяла биволска кожа /на около 150 години/. В работилницата има и второ помещение – изкарвална която се използва за довършителни работи. След изковаването и поставянето на дръжката ножа се заточвал на точило. Всички ножове имат ножници, в миналото те били изработвани от майстори канджии, когато са направени от дърво се наричат капии, а ако са от кожа /мешина/ кании.

Тепавица – примитивно съоражение за мехонична обработка на вълна, домашнотъкани платове: шаяци, пояси, навой, козяци, по-късно започва да се тепа и черен гайтан. Тепането е последен завършващ етап от производството на домашнотъкани платове, то има за цел уплатняване, заздравяване и увласяване на тъканите. Тепането се осъществява в дървено корито образувано от големи греди издълбани от вътрешната страна където се поставя материала. 

В коритото бият големи дървени чукове /копани/ всеки тежащ около 200 кг. задвижвани с помоща на водно колело /долап/. Тъй като при тези съоражения водното колело било разположено от вън през зимата замръзвало и работата спирала до пролетта. Процеса на тепане продължава в зависимост от материала от 2 до 14 часа. През това време се извършват редица операции наливане на топла вода, разрязване, намятане и др. Когато материала е готов преди простирането се нанася тепавичарско писмо, с което посредством определени знаци се обозначава цената на услугата. Тепавицата представена тук е в оригиналният си вид заварена тук, строена е в средата на ХІХ в.

 
Воденица-караджейка – едно от най-старите съоръжения задвижвани с вода са водениците. Името караджейка произлиза от думата „кара” – черно, тъй като брашното си смила с триците и предобива тъмен цвят.

 
Двигателният механизъм се състои от хоризхоризонтално водно колело /перей/ , дървена ос „вретено”, и метална „маъл”. Върху тях ляга горният воденичен камък който се върти, долният е неподвижен. Водата задвижваща „перея” се отвежда по дървена тръба /ралупа или коруба/ която се прави от дебело прогнило в средата дърво, за да се получи отвора дървото се опалва като по този начин се предпазва от гниене.

 
Зърното се смила между двата воденични камъка, над тях неподвижно е закрепен дървен кош в който се насипва зърното. Чрез „кречеталото” се регулира механичното подаване на зърното между камъните. След като смели между камъните центробежните сили го изхвърлят в сандък разположен отсрани. Воденицата тук е строена около 1780 г.

Традиционни превозни средства – 1.Сандък за булки – използва се за возене на младоженци при сватби. 2.Пътническа шейна. 3. Магарешка каруца /чула/.

Мутафчийство /изработване на изделия от козина/ - един от онай-добре развитите занаяти в миналото. Свързан е с отглеждането на кози от които се доставя суровината. В големи количества са тъкани мутафчийски чували и торби за пренасяне на стоки. Конски колани и зобни торби за коне. Занаята запада след средата на ХІХ в. Технология на производство: 1. Тръбене – подбор на козината по цвят и дължина на косъма. 2. Разчепкване на козината 3. Предене – извършва се на чекрък, майстора слага под лявата си мишница кожена торба /вулия/ със свита на къдели козина, превързва се през кръста с кожен колан /черкез/, който се закача на трансмисионото въже, задвижващо чекръка, при движението си назад майстора преде едновременно две нишки, а другите две се пресукват. 4. Тъкане – на вертикален стан.

Хлопатарство – изработването на звънци е свързано със скотовъдството. Занаята включва изработването на ковани звънци и бронзови ляти както и изработването на камбани. В Габровско се изработват само ковани звънци затова занаята е известен като хлопатарство. В Габровско занаята не бил официално признат не се издавало майсторско свидетелство.

Гачевска къща – с коларска работилница построена в с. Гачевци Габровско около 1880 г. Майстора на първият етаж е изработвал каруци, а на вторият е живял със семейството си. Жилището се състои от две помещения и голям чердак по цялата дължина.

Гайтанджийство – едно от най-големите приложения водата намира в гайтанджийското производство или в плетенето на гайтан. Гайтанът е плетен вълнен шнур който се използва за украса в българското облекло – женско и мъжко. Механичното плетене на гайтан датира от началото на ХІХ в. когато се появява чакръка първата българска машина изработена от габровските майстори ковачи. Чакръковете за плетене на гайтан се подреждат в специална сграда наречена гайтанджийска одая. Сградата е на два етажа, задължително опряна на вадището. Горният етаж е нормална стая, а отдолу под пода който е задължително от дъски са разположени двигателните механизми на чакръковете. Плетенето на гайтан се осъществява от:

1. Двигателен механизъм – отделен за всеки чакрък намира се под пода на одаята, водата задвижва перея /водното колело/ вбитов дървено вретено, в горният край вретеното излиза малко над пода, където върху него ляга голямото зъбно колело, то предава движението към чакръка. 2. Работен механизъм /чекръка/ - най-често срещаните одай са с 10-12 до 15-20 чакръка, те се нареждат до стената. 3. Различни приспособления – осигуряващи опъването и събирането на изплетеният гайтан. Тази гайтанджийска одня е пренесена през 1964 г. от местноста Тепавиците край Габрово и строена през средата на ХІХ в.

Воденица долапкиня – задвижването се извършва чрез горно наливно колело /долап/. Докато при воденицата караджейка задвижването се извършва директно, тук се осъществява с дървена зъбна предавка.

Това налага въртеливото движение да се предаде от хоризонталната ос на вертикалната върху която е легнал горният воденичен камък. Дървената зъбна предавка се състои от голямо колело /калкан/ намиращосе на оста на долапа и малката дървена зъбчатка /фенер/ в основата на вертикалната ос. Другото предимство на това задвижване е, че освен промяна на посоката могат да се увеличават и оборотите. Смилането на зърното се осъществява пак между два воденични камъка, но съоръжението е на втория етаж, поради което вибрациите от задвижването на камъка се отразяват на покривната конструкция. За да се избегне подхлъзването на покривните каменни плочи, строителя е проектирал допълнително приспособление за переодично затягане на дървената конструкция на покрива. Воденицата тук е копие на реално съществуваща в с. Делиджеци от края на ХІХ в.

Бичкиджийница – или стружнята както е извесна в Габровско е съоръжение за бичене на талпни и дъски, с появата си тя замества големият ръчен трион /крап/. Същинското съоражение е разположено във временна защитена сграда. В страни се намира голям коносовиден кош в който се нагнетява водата отведена от вадата до него.

Силната струя задвижва малко водно колело /долап/ което с помоща на дървена ос задвижва своеобразен колянов вал /курбел/. Постепеното движение на дървеният труп към триона се осъществява от зъбно колело и мотичка, които при движението си осъществяват навиване на въже придърпваща рамката със закачен неподвижен труп. Дървени струговани валове улесняват движението на дървото към триона. Тази бичкиджийница е пренесена от с. Топлеш Габровско.

Църква "Свето Богоявление" с училище е копие на храм от с. Радовци, община Дряново от 1868 г. Архитектурата на сградата е интересна с това, че съчетава балканска къща, култова сграда и училище. През 1975 г. църквата е обявена за паметник на културата от местно значение.

Сакова къща – Къщата на габровския търговец Петър Сака е построена през 1850 г. до Баев мост в Габрово. Възстановена е в музея през 1970 г. Тя е пример за влиянието н Средиземноморието в архитектурата - фасадата й е изпъстрена с рисувани колони с много прозорци - 21; откритият чардак преминава в закрито помещение "кьошк".

Шарланджийска работилница - ТЕХНОЛОГИЯ ЗА ПРОИЗВОДСТВО НА ШАРЛАН: 1. Изчукване на изсушените орехи и почистване на ядките. 2. Печене - Фурната е преградена на две части по диагонал (мястото на огъня заема 1/3 от пеща). Като се опали пещта в другата половина се слагат ядките и огънят пак се поддържа. Ореховите ядки се бъркат с гребло, като непрекъснато се завъртат на полукръг до огъня.

Когато ядката стане жълта, тя е готова за мелене. 3. Мелене - Смилането става между два мелнични камъка, които се задвижват с кон. Мелят се от 60 до 70 кг. - 1 нибет (1 доза). 4. Варене - В казана на 1 нибет се слагат 10 кг. вода, 1-2 кг. морска сол и "мая" - 15 кг. орехов шарлан. След като възври водата и маята се сипва смляната каша. Бърка се непрекъснато като майсторът наблюдава докато кашата се пресече. Водата спомага извличането на мазнината. Щом като водата е достатъчно, шарланът бликва отгоре, а кашата остава отдолу. Като възври се вари още 1 час. Шарланът трябва да бъде с жълт цвят и за да изтине, огънят се изважда извън пещта. 5. Пресоване - До пресата сместа се донася с кофи и се изсипва в "чул", който се поставя в издълбания камък. Загръща се от четирите страни. Слага се капакът и дървеният винт се натяга.

Шарланът тече в медник, поставен в каменното корито. Твърдата маса, останала след пресоване, се нарича "кюспе". 6. Отлежаване - Готовият шарлан се слага в кюп, заровен в земята, за да поддържа еднаква температура. При силна преса от 3 кг. ядки се получава 1 кг. чист шарлан. Цялата технология трае 10-12 часа. (Записано от : Тотю Дечков Беялов роден 1891 г. с. Шипка). През 1928 г. Беялов заменя коня в работилницата си с дизелов мотор. В шарланджийската работилница могат да се преработват и сусам, ленено и маково семе, слънчоглед.

Един от 100-те национални туристически обекта на България - http://ivoso100.blog.bg/   - под № 19.